Сто години самота

Числото на страниците на "Сто години самота", населени с думи, леещи неизбежната и неповторима самота. Едновековната многолюдна история, която разказва Г.Г. Маркес, преселва в света на семейството на Буендиновци. Царство на самота с много лица и без име.

От известно време размишленията ми са свързани със самотата. Преди няколко дни книгата "случайно" попадна в ръцете ми и току що затворих последната й страница. Толкова много мисли породи, че ме остави безмълвна. Но докато четях, паралелно си изваждах на листче цитатите, които най- ярко оставаха в съзнанието ми и ми се ще да ги споделя тук. Няма да правя литературен разбор или анализ, но искам да препиша част от думите, частици от "жизнения материал" в една магическа реалност, които съществуват и както звучи текста на една песен в момента-"through space and time".
За съжаление, изгубих листчето с първата част от цитатите, но и тези (от втората) "говорят"...

Чудно е как някои книги толкова си приличат по написаните и изстрадани истини на героите. Сякаш превеждат едно и също нещо на специфичния си език. Например този откъс в "Сто години самота" :

"Това беше историята на семейството, написана от Мелкиадес с най- тривиалните й подробности сто години предварително.......не беше подредил фактите в условното време на хората, а бе съсредоточил цял век от всекидневни епизоди тъй, че всички те да съвпаднат в един миг."

и "Сидхарта" : "всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старе¬цът, във всяко кърмаче - смъртта, а във всички смъртни - вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стиг¬нал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се на¬мира Буда, в брамина - разбойникът."


Ето и още от пъстрите частици, макар да изглеждат като разхвърляни части от пъзел:

"и след време откри, че всеки член на семейството повтаря всеки ден, без да си дава сметка, едни и същи маршрути, едни и същи действия, и че почти повтаря едни и същи думи по едно и също време. Само когато излизаха извън тая дребнава закостенялост, те поемаха риска да загубят нещо."

"диренето на изгубени неща е спъвано от закостенелите навици и затова е трудно да се намерят"

"заключи се с резе вътре в самия себе си"

"бе научил да мисли ледено безстрастно, да не нараняват незаличимите спомени никакво чувство"

"и с толкова вътрешна тишина, за да бди над живота в къщата"

"То идваше у него от много по- далече, изровено от тризъбеца на дъжда..."

"с учудения поглед и самотническия си вид"

"мъчителният навик да не назовава нещата с тяхното име"

"Толкова учудваща бе крепостта на техния дух..."

"че времето не отминава, а се върти в кръг"
"че и времето...може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица"
"вечен миг"
"мираж на носталгията"
"пакт за буйна любов"
"наследствения порок да се създава, за да се руши"
"разтвори най-затънтените кътчета на сърцето си"

Селището Макондо- "от едно минало, чието унищожаване не се довършваше, защото продължаваше да се унищожава неопределено, чезнейки вътре само в себе си, свършвайки се ежеминутно, но без да се довърши никога"
"самотните любовници плуваха срещу течението на ония стари времена, които се изхабяваха в безполезното си упорство да ги накарат да завият към пустинята на разочарованието и забравата"
"в един празен свят, където единствената всекидневна и вечна действителност беше любовта"

"Амаранта- Урсула видя, че това беше един Буендиа от великите....и готов наново да започне потеклото отначало и да го пречисти от гибелните му пороци и самотническото призвание, защото за един век САМО той бе заченат с ЛЮБОВ"
"и доброволно възкреси най- самотните си тъги, за да не го остави сам да плаче"
"Ранен от смъртоносните копия на собствени и чужди носталгии, той се възхити от безстрашието на паяжините върху розови храсти, от упорството на отровната глушница, от търпението на въздуха в сияйното февруарско разсъмване"


"бездънната самота, която едновременно ги разделяше и сплотяваше"
"за да намерят рая на споделената самота"
"самотническата орис на семейството"

"Сто години самота": "...от самото заглавие до последния си ред е едно тотално отхвърляне на самотата като антипод на човешката солидарност"-Румен Стоянов в предговора

Из безкрайното пространство на интернет