Шопски консерватизъм

Българите от софийския и дупнишкия регион се наричат "шопи". Те имат особен диалект, който е по-близък до македонските говори, отколкото до източно-българските. Шопите са известни със своята упоритост, консерватизъм и претенцията, че са "най-истинските" българи. Жителите от останалите краища на страната им го връщат като ги наричат "дървени шопи".

Шопският консерватизъм е наистина нещо уникално. Ако "нормалните българи" са по принцип податливи на какви ли не новости и външни влияния, то дебелоглавите шопи посрещат всичко непривично със скептицизъм, подигравка и сарказъм. Каквото и да става, те дълго ще се инатят, преди да променят нещичко в своя живот, навици, диалект. "Не, такова животно нема!" - казва шопът, виждайки за пръв път жирафата в зоологическата градина. И за да бъде всичко още по-забавно - шопският район не е някаква изолирана местност в недостъпните планини. В неговия център е широкото поле, където е разположена столицата София. През него се кръстосват двата вековни пътя: от Запад за Босфора и Йерусалим, от Москва за Солун и Света гора.

Душевността на шопа е едно почти абсурдно съчетание на сляп догматизъм с житейска мъдрост. Вярно, като практичен реалист, който стъпва здраво по земята, съвременният шоп също ще се облече по модата, ще се качи на самолет или ще съставя компютърни програми, ала дълбоко в себе си той, изглежда, няма да приеме нито едно от тези неща безрезервно. Едно - защото те не са осветени от традицията на деди и бащи, и друго - понеже шопът, този изконен циник и еретик, винаги се е съмнявал в смисъла на онова, което всички останали величаят с титлата "прогрес".

Оттук и бетонираният инат, с който шопът се придържа към утвърденото от столетията, оттук и липсата на вяра в нововъведенията, а следователно и враждебното отношение към ентусиазма във всичките му превъплъщения. Затова със своето "От Витоша по-високо нема, от Искъро по-длъбоко нема" (планина и река край София) шопът е в състояние да прати по дяволите и най-светлите пориви на човешкия разум и сърце. Един публицист справедливо отбелязва, че ако селянинът от Родопските планини изпада в умиление от моминската леха цветя в двора, то в душата на шопа бушува някакво ирационално озлобление заради прахосването на няколко квадратни метра земя, на които би могло да се насадят лук или домати.

От друга страна, същият този примитивен и присмехулен практицизъм може да прелее в мълчалив патриотизъм. Шопите са известни като войници, които се бият докрай, но без поза; с мрачна, но безмълвна решителност. Шопите не напускат окопите, те предпочитат да умрат, но тръгнат ли в атака, не спират. Но... ето ви и поредното противоречие: през Първата световна война, след като са се били храбро за освобождаване на окупираните от съседите български земи, шопските полкове изведнъж заковават пред Дунава: "Дотук е България, дотук сме и ние..."

Чувствителни ли са шопите? Отговорът на този въпрос е известен само на шопа, но той едва ли ще се съгласи да внесе поне малко яснота по него. Междувременно учените, които се опитват да обяснят особеностите на шопите, се изкушават да търсят някакъв чужд елемент в техния етнически корен. Това впрочем е напълно естествено: ако чисти раси няма дори в Скандинавия, то какво тогава може да се очаква в едно вечно врящо гърне като Балканите? Според езиковеда Моско Москов шопите са потомци на едно печенежко племе (номадски народ от групата на тюрките, живял северно от Дунава и Черно море), преселено в България през XI-XII в. и после напълно славянизирано. И наистина, между София и Дупница по-често се срещат руси коси или пък широки и червендалести скули, за които се предполага, че са били характерни за печенегите.

Честно казано, българите от останалите краища обичат своите шопи и дори когато ги ругаят, го правят по-скоро с отбранителна, отколкото с нападателна цел. Работата е там, че "нормалният българин" е човек достъпен, склонен към общуване и готов да сподели с непознати даже твърде интимни подробности. Той трудно възприема хитиновата обвивка на шопа - почти винаги нелюдим, неотстъпчив и прикриващ с жлъчен хумор истинските си чувства. Шопът не сяда на масата в кръчмата "по български" ,за да си пийне, за раздумка и за да си побъбри с останалите. Той присяда, за да ги издебне, да ги види пияни и въобще да прецени колко им струва акълът. И да се самоубеди, че той е повече от тях, че той е "истинския българин".
Външно погледнато, въпреки селския си корен, който е свързан с колективизма, шопът винаги е изглеждал непоправим индивидуалист: дори песните му, изгладени до съвършенство от вековете, са белязани с духа на дисхармонията; дори когато играе своите хора, групови поначало, той го прави сякаш без връзка с другите, в някаква вътрешна самовглъбеност. Отгоре на всичко същият този шоп умее да наблюдава света около себе си и да го изненадва с хапливи, понякога унищожителни афоризми. А много ли са хората на тази земя, които понасят да се шегуват за тяхна сметка?
От родителите си шопът е научил една универсална житейска истина: човек се ражда, зрее, работи, създава потомство, старее и умира. Така е и в бедняшката колиба, така е и в царските палати - всичко останало е само нюанси. Опрян на този скрижал, той трудно може да бъде изваден от равновесие. Каквото и да става, шопът си знае своето: "Защо да се ядосвам, като ще ми мине". На работа, в трамвая или в магазина, в приятелска компания и едва ли не насън - шопът е винаги подготвен да се измъкне от всяка ситуация с шега, която е често толкова дълбока, че преобръща логиката и света наопаки.
Дървен шоп, изненадан да копае на нивата си в седнало положение, се измъква с репликата: "Абе аз опитах и легнал, ама не става".
Шоп войник, охраняващ някаква гара, е набеден от минаващи шегаджии, че не знае дори името й. "Та аз пазя гарата, а не името" - не се предава младежът.
Млада жена, която меси хляб, е навирила задницата си така, че надзираващият я свекър не издържа и я предупреждава със съмнителна непреднамереност: "Немой така, снахо, че оная ти работа ще изяде тестото!" Невестата обаче е невъзмутима: "Не го взимай навътре, тате, тя си пада само по месото!"

Така, заедно с тези светкавични проблясъци на мисълта, с които шопът обсипва толкова щедро околните, човек започва да се пита: дали пък зад неговата външна грубост и хитинена непробиваемост не се крие всъщност чувствителна, а защо не и дори ранима душа, която се радва и страда като всички останали?