Съдба

Както почти всеки средностатистически човек, на планетата и аз вярвам почти безусловно в съдбата.

Хиляди пъти съм се чудила, колко на дълбоко бърка нейният пръст в моите дела.

Дали е необходимо да се примиря с това, че с нея не мога да се преборя.

Или пък да се пробвам да тръгна на инат и да докажа, че не тя е аз самата управлявам живота си.

Напоследък се замислям над събития, които преди бих предоставила в нейната компетенция.

Но сега си мисля, че аз съм тази, която трябва да си каже тежката дума, а не да оставям на Фортуна да ми се меша.

Вярно, че няма как да предвидя, дали утре стигайки на спирката, няма да изпусна автобуса.

Нито да знам, какво ще ме очаква в следващия ми работен ден.

Няма как да предположа, кога ще настина или ще ме заболи зъб.

Но пък смятам, че мога да се спазаря с нея, да не се меша там където ситуацията зависи от моят интелект.

Да не очаквам съдбата да се намеси с тежката си десница при вземането на решения от сорта дали да продължа да се развивам или просто да си цикля на едно място.

И най-вече отказвам да й позволя да се меша в сърдечните ми трепети.

Това да чакаш любовта да се появи на следващият ъгъл е напълно безсмислено за мен.

Тъй като тази улица, може да се окаже най- безкрайният булевард, където няма нито един ъгъл. Или пък да очакваш случайността да те срещне отново, с човекът който обичаш, но който не е при теб в момента.

Когато става въпрос за сърцето, вярвам, че трябва да се бориш сам и да дадеш всичко от себе си, за де не се случи така, че един ден да съжаляваш.

А съдбата да се по занимава с някой, не толкова належащи проблеми...

Като разписанието на градският транспорт.