Петя Дубарова - единствената

Родена е на 25 април 1962 година в Бургас в семейството на прогимназиална учителка Мария Дубарова и Стойко Дубаров. Петя Дубарова е повлияна от майка си, която има голяма роля в изграждането на личността и вижданията на младата поетеса, като в същото време ѝ помага и я напътства в света на изкуството.
Петя Дубарова започва да пише стихове още в най-крехка възраст, като първите ѝ публикации са във вестниците „Септемврийче” и „Народна младеж”, в списанията „Родна реч” и „Младеж”, а нейни духовни наставници са поетите Христо Фотев и Григор Ленков.
През 1978 година участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. Учи в английската езикова гимназия в Бургас, което е нейна мечта – Петя споделя, че обожава английския език. Неведнъж изнася литературни четения на свои творби пред съучениците си, но независимо от ранната слава, която я определя като „най-младата сред големите творци на България”, Дубарова остава лоялна и добра приятелка, прилежна ученичка и палаво момиче. Тя е изключително общителна и лъчезарна и има много приятели, с които често излиза. Любимите ѝ места в родния Бургас са плажът, лунапаркът и морската градина, където свири на китара, пее и се забавлява заедно с връстниците си.
Всяка зима ходи на планина. Там среща Пер, швед, в когото се влюбва. Той остава първата ѝ и единствена любов. В дневника си го описва като „далечния, светлия, чаровния, нежния”. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.
Година преди да сложи край на живота си, Петя е обзета от тежки мисли, свързани с отчаяние и разочарование от човечеството.
В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ, поетесата пише:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо... Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”;

„Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

Тези прозрения цялата мъдрост, въплътена в тях, са потресаващи за едно 16-годишно момиче, неуспяло да види още живота във всичките му лица, но способно да се слее с околните, да почувства мъката и болката, но и радостта им, интуитивно да разбере хората и да се превърне в частица от множеството, запазвайки своята неподправена и чиста индивидуалност.

Ранна смърт

През краткия си живот Петя Дубарова създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния живот на 70-те години на миналия век със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Поетесата естетизира първозданните стихии и вечните човешки ценности – морето, лятото, дъжда, младостта, любовта, поезията, възвръщайки архетипния им смисъл и първичната им красота. Стиховете ѝ разкриват духовния облик на едно поколение, нежелаещо да се примири с унификацията, лицемерието и лъжата. Несъгласието си с пошлостта и порока Дубарова изразява не само с лириката си, но и чрез отказа да бъде съучастничка в заблудите и фалша на едно деградиращо общество. На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета, оставяйки бележка със следния текст:

„ Измамена
Младост
Прошка
Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА “

След изненадващата ѝ и загадъчна смърт, веднага плъзват слухове и се раждат митове (както винаги става) за причините, пречупили крилете на феноменалното поетично дарование от крайморския град.

Най-разпространената версия, която се разказва и днес, гласи, че поетесата се е самоубила заради едно нескопосано комсомолско обвинение за саботаж по време на средношколска бригада във фабрика, за строшена кръстачка на автоматизирана линия. Това днес звучи нелепо, но истината знае само тя. С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети, изваяли със слово неръкотворни паметници на страдащите си души и на звездния екстаз на мечтите си – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев и Христо Бенковски. Въпреки това творбите ѝ продължават да стоплят сърцата и душите ни и да ни предават малко от обаятелното ѝ присъствие.

От http://bg.wikipedia.org/wiki/