Приказка за възрастни - ІІ

Преди време, написах една "Приказка за възрастни", която подставяше историята на моя приятелка. Като се замисля на всяка жена и се иска човекът, който най-много я е наранил и я е изоставил да се върне при нея и да й поиска прошка. Не знам за другите, но аз много трудно забравям една любов и ми се иска раздялата да е била просто лош сън, но за съжаление не е така. Преди ден приятелката ми ми прати втората част на приказката, тъй като аз я бях оставила без край, с надеждата те двамата да я допишат. Не я бяха завършили двамата, а само синът на свещеника ... е ето и останалото от тези приказка погледната през неговите очи:

.............След срещата си с принцесата, той бил обнадежден, макар и да не получил желаният отговор, тя му дала надежда че един ден може отново да са заедно. Всеки ден заспивал и се будел с тази мисъл, че не всичко е загубено, че ако наистина се обичат ще са отново заедно и нищо няма да може да им попречи. Минавали дните, двамата влюбени продължавали да си пишат, но с всеки изминат ден писмата на принцесата ставали все по-студени, надеждата която живеела бавно умирала. Синът на свещеника се бил превърнал в друг човек, любовта която му давала сили била изчезнала, а с нея и смисъла на живота му. Опитал да намери утеха не при една или две жени, но с никоя не успял да се почувства така както с НЕЯ, никъде не можел да открие щастието си, единствено надеждата че отново ще са заедно му била останала.

Един ден отишъл за съвет при стар мъдрец, разказал му всичко и очаквал мъдрост, която да му помогне, старецът обаче бил категоричен:

– На пътя на истинската любов дори и сатаната не може да застане, няма сили които да могат да разделят две влюбени души които се обичат истински. Какво би направил ти на нейно място? – попитал мъдреца.

– Без съмнение бих направил всичко възможно за да сме заедно, нищо не би могло да ме спре. – отговорил той.

– Така е, виждам го в очите ти. А дали тя те обича толкова, че да го направи?

Въпроса на стареца кънтял като звук от камбана който ехото повтарял и носел надалеч. На влюбения глупак толкова му се искало да каже, че неговата принцеса би направила всичко за него, но този път нямало как да излъже себе си, неизбежно било да се срещне с истината. Очите му се напълнили със сълзи, а сърцето му се качило в гърлото и не успял да каже ни дума.

– Истината приятелю, е че ако наистина се обичахте вече щеше да сте заедно и ние с теб въобще нямаше да разговаряме. Ти не можеш да намериш щастието при друга, но тя е намерила своето и ти трябва да се примириш. От теб и е останал спомен, който времето неизбежно лека по лека ще заличи, на него са не подвластни само Бог и любовта. Ако наистина я обичаш може да направиш само едно, оставия я да живее живота си и недей да пречиш на щастието й, само така може да намериш и ти своето.

В този ден умря и последното малко парченце надежда което му бе останало. Старият мъдрец беше болезнено прав, думите му звучаха дни наред в главата на младия влюбен и той все повече се убеждаваше в тях. Въпреки това му беше изключително трудно да спре да мисли за НЕЯ. Всяка нощ минаваше покрай двореца и гледаше светлините в стаята на принцесата, тя беше там намерила щастието си и започнала нов живот, а той все още живееше със спомена за миналото, единствено сърцето му беше по-черно от нощите в които минаваха в мисли за нея. Синът на свещеника знаеше, че не може да продължи така, нямаше как да забрави своята любима когато тя е толкова близо до него, затова реши да напусне царството и да замине далече, далече от нея и от спомените. Преди да замине обаче трябваше да й изпрати едно последно писмо, в което да и обясни всичко и да й каже ОБИЧАМ ТЕ.

Дай Боже на всеки такава любов, но с край, който вие ще си изберете...